Интересно как повечето от нас смятаме себе си за добри хора докато…. не бъде засегнат нашия интерес. Много често тогава излизат от нас неща, които не сме предполагали, че съществуват. Казваме думи, за които после дълбоко съжаляваме, че сме изрекли. Нараняваме, действаме подмолно, отмъстително, контролираме другите с нашия гняв или с мълчанието си. Онези от нас, които са по-честни вероятно ще признаят, че след това, често виним себе си за думите и дела си.
Има и други, които ревностно пазят ореола си на добри хора. Често с цената на самозаблудата. Те се оправдават като казват, че не са имали предвид да наранят другите. Считат, че не са разбрани и че действията им се интерпретират погрешно. В собствените си очи те винаги са прави и на страната на справедливостта, дори когато постъпват отмъстително.
Тук Книгата на книгите – Библията, слага точка на дебата: “Няма праведен нито един.” (Римляни 3:10).
Възможно ли е обаче някой, като Бог, който вижда най-лошото в мен да продължава да ме обича?
Отговорът откриваме в една наглед тривиална случка. В Евангелието на Йоан, четвърта глава, Исус минава през територията на една противна за евреите етническа група – самаряните. В горещината на деня заговаря сама жена, която е отишла да си налее вода при един кладенец. В хода на разговора той и казва: “Иди повикай съпруга си.” Тя отговаря: “Аз нямам съпруг”. При което Исус и казва: “Права си като казваш, че нямаш съпруг. Пет пъти си се омъжвала, а мъжът с когото живееш сега дори не ти е съпруг.” (Ев. на Йоан 4:17-18)
Трудно бихме повярвали на някой, който пет пъти се е женил и развеждал, ако ни каже че няма вина за това.
Какво би направил ако някой види и ти каже най-лошото за теб? Аз вероятно ще се засрамя и ще искам да се избягам някъде. Друг може да се ядоса или развика. В крайна сметка нали всеки има правото на личен живот? От къде някой непознат ще ми говори за тъмната ми страна?
Тази жена обаче направи нещо различно. Върна се в селото и каза на всички: “Елате да видите един човек, който ми каза всичко, което съм извършила в живота си. Да не би той да е Месията?” (Йоан 4:29).
Мислите ли, че хората в селото не знаеха какво беше извършила тя? Дали те бяха впечатлени от делата и? В негативен смисъл, вероятно да. От къде тогава дойде нейният ентусиазъм да призове другите по този начин?
С постъпката си тя все едно им казваше, като ги канеше: “Елате и вижте един човек, който вижда най-лошото в мен и въпреки това ме приема и обича! Той ме прие виждайки най-лошото в мен. Не ме отхвърли, но искрено се заинтересува от мен. Обеща ми различен живот. Дали той не е Спасителят?!”
Срещнал ли си този, който вижда най-лошото в теб и въпреки това продължава да те приема и обича? Ако не си възможно е. Понеже той копнее да ти разкрие любовта си.
“Искам аз и семейството ми да живеем добре”. “Искам да открия за себе си смисъл в живота, така че да се чувствам щастлив”. Да живея добре или да бъда щастлив – като хора ние търсим смисъл, спасение от празнотата на живота, един вид изкупление. Всяка житейска философия, народна мъдрост, идеология или религия ни предлагат своите решения. Всяка ни казва какво да направим, къде да положим усилия, за да се чувстваме добре за себе си. Всички те си приличат по едно: “от теб зависи да положиш усилия, да следваш тези и тези правила, за да достигнеш бог, щастието, смисъла или спасението от празнотата.” Всички те си приличат с изключение на една. Християнската вяра единствена казва: “ Ти не можеш да достигнеш Бог със собствени усилия. Няма значение какви заповеди спазваш, няма значение колко големи жертви и лишения ще направиш. Истината е, че няма да успееш.”
Единствено християнството ни казва, че спасението е подарък. “ Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога” Еф.2:8
Някой дойде да те спаси от празнотата на живота, понасяйки безсмислието на твоя живот върху себе си на един дървен кръст. Христос дойде, изстрада, за да ни даде спасението като подарък. Подарък, който можем да приемем единствено чрез вяра. Подарък незаслужен от нас, но от и с любов. Това, което може да ни спре да го приемем е нашата гордост и нежеланието ни да получим нещо, което самите ние не сме заслужили. Но в случая нямаше как да го заслужим. Това, което ние заслужавахме се стовари върху него- наказанието за нашия грях. Това, което Той заслужаваше, Той предлага на нас. Като подарък.
„Слушали сте, че бе казано: ‘Обичай ближния си и мрази врага си.’ Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за онези, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия небесен Отец, защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни. Матей 5:43-45
Признавам си. Това е бил един от пасажите в Евангелието на Матей, който ми е бил най-труден да приема. “ Как можеш да обичаш враговете си? Това не е ли признак на глупост или слабост?!”
Често когато съм чел този текст съм си мислил: ” Господи, ти не си справедлив! Как може слънцето ти “ да грее над лоши и добри” да даваш “дъжд на праведни и неправедни”? Това просто не е справедливо!”
Ситуацията ми изглеждаше такава, защото съзнателно или не, аз причислявах себе си към групата на праведните. Или ако не праведен, то поне добър човек.
Истината е, че повечето от нас, считаме себе си за добри хора докато….интересите ни не бъдат засегнати. Един мъдър човек беше казал преди време: ” Ако искаш да видиш какво има в някого: “Ръчни го”.” Истинският ми аз излиза, когато интересът ми е застрашен. Обвиненията, гнева, сарказма, сплашвашото поведение, подмолната манипулация, презрението към другите, синдрома на жертвата- всичко това излиза на повърхността и разкрива в дълбочина моята тъмна страна. Библията я нарича нашето грешно естество.
Дълбоко в нас, ние сме бунтари. Бунтари срещу Бог, желаещи да живеем, колкото е възможно живот независим от него. Ако можем да си нямаме работа с него най-добре.
Истината е, че проблемът не е в Него, а в нас. Грехът или дълбоко вкорененото желание в нас да мислим и да вършим зло е това, което ни прави негови врагове. Библията ни нарича “ отчуждени от Бог и в ума си негови врагове поради злите ни дела” Кол 1:21
И при все,че сме негови врагове, Бог “оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни.”
Сега сякаш нямам нищо против Бог да протяга добрината си към мен. Защо обаче да го прави ако съм негов враг? Въпросът остава.
Понеже такова е естеството на Божията любов към всеки от нас. Докато бяхме негови врагове, Бог показа любовта си като даде Сина си да умре на кръст, понасяйки наказанието за моя и твоя грях. Да дадеш най-скъпото си за враговете си е любов, която надминава всяко разбиране. И ако Бог ме обича толкова много докато съм Негов враг, какъв могъл да бъде моят отклик към тази Негова любов?
Чрез смърта на Христос на кръста Бог ме примири със себе си, така че днес с вяра в жертвата и възкресението на Сина му аз да мога да се примиря и да имам взаимоотношение с Него.
Истината е, че имам избор. Дали да отхвърля тази неразбираема за мен любов, или да я приема като подарък без да се опитвам да я заслужа. Понеже само така, тя може да бъде приета.
Всеки от нас се стреми към щастие и пълноценен живот. Но какво се случва, когато усещаш, че усилията, които полагаш, сякаш никога не са достатъчни?
Без значение колко усърдие влагаш, чувството за недостатъчност не само, че не намалява, а и често се усилва. Не рядко това се забелязва и при хора, които имат перспективна работа, сравнително добри семейни взаимоотношения, и са физически здрави.
Защо някои от нас страдат от болестта “ никога не съм достатъчен”?
Независимо дали вярваш в Бог, истината е, че всеки от нас служи на някакво божество или идол, който е приел в живота си. Не е необходимо то да е личност, много често това са добри неща, които в един смисъл сме обожествили.
Кариера, добро семейство, родителство, финансово благосъстояние- всичко това са добри неща, но когато те се превърнат в крайния източник на нашата себестойност, себе-уважение и смисъл в живота то те заемат мястото на бог в нас.
Героят от филма “Огнени колесници” лекоатлетът Харолд Ейбръмс в миг на откровеност споделя, че като погледне коридора пред себе си има “ десет секунди да оправдае причината за своето съществуване”.
За един това са десетте секунди на лекоатлетическата пътека, за друг мечтаната професионална реализация, за трети стремежа да бъде най-добрия родител.
Ако по пътя си към целта често ( или постоянно) се чувстваш, че усилията ти никога не са достатъчни. Ако се бориш с вина, че нещата не се получават и причината почти винаги си ти. Ако мисълта, че може и да не успееш те ужасява и не виждаш повече смисъл от живота ти, ако това не се случи…
То тогава твоята добра цел се е превърнала в твой господар. Почти винаги тя не е добър господар. Смазваща е тежестта на нейните изисквания. Когато се провалиш, няма да ти прости, напротив ще те осъди. Чувството на безпокойство, непрестанно “тикане”, липсата на мир и почивка- всички те са симптомите на добрата цел, превърнала се в тиранично божество.
“Ако само това се случи, тогава…”
“Тогава ще се чувствам щастлив”. “Тогава ще съм спокоен и в безопасност”. “Тогава ще уважавам себе си и животът ми ще е имал смисъл.”
Интересни са наблюденията за живота на известни личности след като са станали звезди. Не малко от тях стават все по-огорчени и раздразнителни след като са преживяли това, което толкова са искали да им се случи. Разочарованието на следващата сутрин, че ти си все същия, че начина, по който се усещаш не се е променил значително, че бленуваната пълноценност или себе-уважение не са постигнати, буквално съсипва емоционалното състояние на не малко от тях.
Добре, все пак има ли божество, което няма да ни разочарова? Има ли любов, която няма да се промени?
Тим Келър казва, че “ единствената любов, която няма да ни разочарова е тази, която не се променя, не може да бъде загубена, не е основана на възходите и паденията в живота, или на това, колко добре живеем. Тя е нещо, което дори смъртта не може да ти отнеме. Единствено такава е Божията любов.”
Ако Исус Христос е твоя господар, то ако се провалиш Той ще ти прости и ще ти помогне да простиш на себе си. Виждайки себе си в светлината на Неговата любов ще можеш да приемеш себе си със своите недостатъци и да продължаваш да се виждаш като ценен и значим.
Няма да се примиряваш с посредствеността и въпреки това ще следваш целите си с благодарност, за мястото, на което се намираш.
Исус умря на кръста от любов понасяйки наказанието за моя и твоя грях. За разлика от всички други божества ( персонифицирани или не) в неговите очи няма осъждение, а милост. Той е Господ, който може да се справи с моята недостатъчност, понеже я понесе и изстрада върху себе си.
Много вероятно е да си имал различна представа на Него. Заслужава си да я провериш, доколко истинна е тя.
Днес много хора считат себе си за вярващи в Бог, но нямат взаимоотношение с Него. Чувстват се виновни за греха си и отделени от Него. Моралният живот и добрите дела не успяват да компенсират липсата на мир и връзка с Бога. Какво не е наред?
За да отговорим на този въпрос трябва да се върнем в самото начало. Бог създаде човека по своя образ, за да има и да се наслаждава на взаимоотношение с Него. Човекът обаче се разбунтува и реши да поеме по свой път. В последствие греха ни отдели от Бог и взаимоотношението беше прекъснато.
Оттогава човек се опитва да възстанови връзката си с Бог по свои собствени начини: като живее морален живот, върши добри дела, опитва се с различни религии и дори ходи на църква.
Нищо от това, обаче не е в състояние да възстанови връзката ни с Бог. Напротив, поради греха си ние заслужаваме да бъдем наказани. И наказанието е физическа и духовна смърт.
Бог обаче осигури начин като изпрати Сина си Исус Христос да понесе нашето смъртно наказание. Той беше наказан заради нашите грехове, умирайки на дървен кръст като престъпник. На третия ден възкръсна от мъртвите и сега чрез вяра в него нашата връзка с Бог може да бъде възстановена.
Интересното е че много вярващи са чували това Евангелие (от гръцки “добри вести”), но все още нямат взаимоотношение с Бог?!
Бог подсигури своеобразен мост, за да ни примири със себе си, но това няма как да стане факт ако ние самите не минем по моста.
Библията посочва само един начин. Когато осъзнаем, че се нуждаем от прошка поради греховете си и я поискаме от Бог вярвайки, че Исус умря за греховете ни и възкръсна, за да бъдем простени и оправдани. Също така трябва да пожелаем и да приемем Исус да бъде наш Господ, който да води и направлява живота ни. Как може да стане това? Първо да решим да последваме Христос и да се молим с кратка молитва, като израз на това важно решение. Ето и примерна такава: “ Господи Исусе, аз идвам пред теб признавайки, че съм съгрешил пред теб и се нуждая от твоята прошка. Аз вярвам, че ти умря на кръста понасяйки наказанието за моя грях и възкръсна, за да може аз да бъда простен. И затова те моя прости греха ми и бъди мой Господ и води живота ми от тук нататък. Аз решавам да те следвам и да извърша твоята воля за моя живот.”
Толкоз просто? Една молитва? Божието слово казва, че “ ако изповядаш, че Исус е Господ и повярваш в сърцето си, че Бог го е възкресил от мъртвите, ще бъдеш спасен.” ( Послание към Римляните 10:9).
С такава изповед на вяра твоята връзка с Бог може да бъде възстановена. Но това е само началото на вълнуващо взаимоотношение с Исус Христос. От тук нататък предстои да се научиш как да го развиваш и откриваш в пълнота.
Днес много хора считат себе си за вярващи в Бог, но нямат взаимоотношение с Него. Чувстват се виновни за греха си и отделени от Него. Моралният живот и добрите дела не успяват да компенсират липсата на мир и връзка с Бога. Какво не е наред?
За да отговорим на този въпрос трябва да се върнем в самото начало. Бог създаде човека по своя образ, за да има и да се наслаждава на взаимоотношение с Него. Човекът обаче се разбунтува и реши да поеме по свой път. В последствие греха ни отдели от Бог и взаимоотношението беше прекъснато.
Оттогава човек се опитва да възстанови връзката си с Бог по свои собствени начини: като живее морален живот, върши добри дела, опитва се с различни религии и дори ходи на църква.
Нищо от това, обаче не е в състояние да възстанови връзката ни с Бог. Напротив, поради греха си ние заслужаваме да бъдем наказани. И наказанието е физическа и духовна смърт.
Бог обаче осигури начин като изпрати Сина си Исус Христос да понесе нашето смъртно наказание. Той беше наказан заради нашите грехове, умирайки на дървен кръст като престъпник. На третия ден възкръсна от мъртвите и сега чрез вяра в него нашата връзка с Бог може да бъде възстановена.
Интересното е че много вярващи са чували това Евангелие (от гръцки “добри вести”), но все още нямат взаимоотношение с Бог?!
Бог подсигури своеобразен мост, за да ни примири със себе си, но това няма как да стане факт ако ние самите не минем по моста.
Библията посочва само един начин. Когато осъзнаем, че се нуждаем от прошка поради греховете си и я поискаме от Бог вярвайки, че Исус умря за греховете ни и възкръсна, за да бъдем простени и оправдани. Също така трябва да пожелаем и да приемем Исус да бъде наш Господ, който да води и направлява живота ни. Как може да стане това? Първо да решим да последваме Христос и да се молим с кратка молитва, като израз на това важно решение. Ето и примерна такава: “ Господи Исусе, аз идвам пред теб признавайки, че съм съгрешил пред теб и се нуждая от твоята прошка. Аз вярвам, че ти умря на кръста понасяйки наказанието за моя грях и възкръсна, за да може аз да бъда простен. И затова те моя прости греха ми и бъди мой Господ и води живота ми от тук нататък. Аз решавам да те следвам и да извърша твоята воля за моя живот.”
Толкоз просто? Една молитва? Божието слово казва, че “ ако изповядаш, че Исус е Господ и повярваш в сърцето си, че Бог го е възкресил от мъртвите, ще бъдеш спасен.” ( Послание към Римляните 10:9).
С такава изповед на вяра твоята връзка с Бог може да бъде възстановена. Но това е само началото на вълнуващо взаимоотношение с Исус Христос. От тук нататък предстои да се научиш как да го развиваш и откриваш в пълнота.
Да обичаш себе си – на пръв поглед изглежда толкова лесно. Но животът ни е като айсберг, на повърхността нещата изгледат по един начин, а в дълбочина съвсем други.
Да обичаш себе си, когато си извършил постъпка, която трудно би си простил. Когато сякаш всичко или всички около теб отправят послание, че не струваш, че си незначителен, не си добра компания и животът може да продължи и без теб…
Или когато имаш толкова високи изисквания към себе си, че въпреки всички усилия, които полагаш, никога не стигаш до място, където заслужаваш да бъдеш обичан. Дори и близките ти да те обичат, ти не допускаш любовта им в сърцето си.
Историята вероятно е позната. Един баща, двама сина. По-младият взима своята част от наследството и я пропилява с безотговорен живот. По-големият полага всички усилия на света да бъде отговорен. Бащата безрезервно обича и двамата.
Когато по-младият се осъзнава и решава да се върне при баща си и да поиска прошка, той не очаква, че ще получи любов. Най-доброто, на което се надява е слугинска работа и къшей хляб.
По-големият може да има всичко, което пожелае, но в очите си никога не е достатъчно добър, за да заслужи любовта на баща си.
Единият смята, че е непоправимо лош, а другият никога достатъчно добър.
Баща им е пълен с обич, но тя не може да достигне до тях докато някой не реши да отвори вратата на затвора, в който сам се е заключил.
Усещал ли се някога в клетка, която е заключена, само че отвътре? Бил съм там не веднъж. Парадоксът е, че тогава дори да си заобиколен от обичащи те хора, ти не искаш да отключиш.
Не посрещнатите високи стандарти, личния провал, срама, вината и чувството, че не си достоен, държат вратата здраво затворена.
Има ли изход? Открил съм само един.
Да видиш себе си през очите на Бащата.
Бащата, в чийто Син Исус Христос, повярвах преди близо тридесет години.
Ако допуснеш, че Бог е личност и Той желае лично взаимоотношение с теб, какво би видял, ако се погледнеш през Неговите очи?
Някой, който е неизмеримо ценен и обичан, не заради това, което прави, но заради този, който е.
Някой, който колкото и да се старае, няма да стигне до място където е заслужил да бъде обичан, понеже Неговата любов не можеш да я заслужиш, а можеш само да я приемеш.
Някой, който дори да е провалил живота си, може да преживее милост и прошка.
Някой, който да получи помощ, така че от счупените парчета на живота му отново да стане нещо стойностно и красиво.
Не знам в какъв Бог вярваш, но този, в който аз повярвах те вижда с такива очи – изпълнени с любов и милост.
Можеш да махнеш с ръка и да кажеш, че е “твърде хубаво, за да е истина” или да решиш да го потърсиш. Ако желаеш, пиши ми с радост бих помогнал.
За много хора вярата в Бог е нещо имагинерно, твърде лично, забулено в мистичност и като цяло без каквато и да е полза в съвременното практично ежедневие.
В тази връзка, ако все още си задавате въпроса “Струва ли си?”, позволете ми да споделя как практично вярата в Исус Христос ми помага в личен план:
-будя се с надежда, че Бог е приготвил добри неща за мен през този ден
-дава ми усещане за цел, посока и смисъл в живота.
-облекчението, че съм простен и мога да прощавам както на другите, така и най-вече на себе си.
-да имам увереност в ситуации на несигурност, страх и безпокойство
-способността да давам любов и грижа във взаимотношения където не очаквам да получа нещо обратно.
-учи ме да приемам себе си с всичките си кусури и въпреки това да се харесвам
-да знам, че съм обичан и ценен в Неговите очи.
-Той ми помага да обичам, обръщайки сърцето ми към другите, точно когато съм пълен със себичност и нежелание да се погрижа за тях.
-учи ме в моментите, когато съм пълен с огорчение и гняв, първо да ги предам на Него, преди “да си го изкарам” на хората около мен.
-да се примиря с миналото си и то да не бъде източник на тъга и болка.
Възможно е след този списък да са възникнали още повече въпроси относно вярата в Христос. С радост бих се опитал да ги отговоря.
Въпросът за съществуването на Бог и човешкото страдание е ключов за достигане до вярата за много от нас.
През вековете различни философи, главно атеисти и агностици, са достигнали до следното заключение: “Ако има Бог, който позволява да има страдание, то той или не е добър, или не е всемогъщ. Ако Бог беше добър, той щеше да желае да изкорени всяко зло, което причинява страдание на хората. Ако пък беше всемогъщ, щеше да е способен да го направи. Така, че ако има Бог той или не е добър или не е всемогъщ, понеже злото тържествува.”
Колко от вас сте водили такъв философски дебат в ума си? За да потърсим отговора, който сам Бог дава в своето слово Библията, ще трябва да се върнем в самото начало, още при сътворението.
Интересно е, че на земята, която Бог създаде нямаше зло. Първите хора Адам и Ева, създадени по образ и подобие на Бог, се радваха на творението и на взаимотношението си с него. Всичко започна, когато те сами решиха да излезнат от този божествен ред, и послушаха гласът на змията, която е преобраз на противника на Бог – сатана. Така, че първоначално Бог не създаде свят на болка и страдание. Това, никога не е била неговата идея. След като сътвори всичко, сам Бог го определи като добро.
В момента обаче, когато първите хора се разбунтуваха срещу Бог започна да навлиза друг ред, който не беше божествения. Грях, болка, страдание, ревност, мъст и убийство си проправиха път още в самото начало и обхванаха всеки човек. Бог беше дал на хората да владеят земята, но те доброволно предадоха повереното им в ръцете на друг.
Можеше ли Бог да се намеси да изличи всичко и човечеството да мине в графата неуспешен експеримент? Вероятно да. Той почти го направи по времето на Ной, като остави само него и семейството му.
Но Божията идея бе да създаде подобни нему създания, които свободно да могат да избират, включително дали да обичат Бог или не. Не е възможно да обичаш без да имаш свободен избор за това. Бог не създаде роботи, които да правят само това, което Той иска. Пое ли Господ голям риск създавайки човек със свободна воля, чрез която да може да избере както добро, така и зло? Със сигурност да, но поетия риск си струваше.
“Значи със всичко изложено до тук, искаш да кажеш, че вината за страданието ни е в голяма част наша?” Колкото и да не ми се иска да е така ще трябва да отговоря утвърдително. Библията казва в Псалом 115:16, че “Небесата са небеса на Господа; а земята Той даде на човешките синове.”
Това, което се случва на земята е основно наша отговорност
Много хора биха казали: Ако Бог бе загрижен за нас, щеше ли да остави човек като Хилтер да безчинства убивайки шест милиона евреи и милиони други в резултат на войните?” Аз бих задал първо въпроса: “Беше ли загрижена Европа от възхода на Хитлер и какво направи тя, за да го предотврати? Или гледаше равнодушно докато Хитлер плячкосваше Чехословакия и пращаше евреите в концентрационни лагери?” Ако ние не се борим срещу злото защо Бог да ни помага?!
Бог промисли начин за справяне със злото
Независимо, че заразата на греха и смъртта бе обхванала вече цялото човечество Бог намери начин пращайки собственият си Син да умре на кръста, понасяйки наказанието за нашите грехове. Бог не трябваше да прави това, но го направи поради любовта си към нас. И сега всеки, който вярва и приеме за себе си, че Христос е умрял за греховете ни, и възкръснал за нашето оправдание, може да прекара вечността заедно с Бог на Небето.
“Добре, но това решава проблема с греха ни и с вечната ни съдба, но не отмахва злото на земята днес и сега?” Да, така е. Но Библията ни казва, че един ден и това, ще се случи. Дори физическата смърт, на която всички все още сме подвластни ще бъде унищожена. (Откр. 20:14)
Злото и естественото творение
Вече споменахме как греха навлезе в човека, но неговата поквара, не пожали и повереното на хората – земята. Земетресения, природни бедствия, цунами, наводнения и продължителни суши, пожари, не са резултат от климатичните промени, а от ефекта на смърта и греха върху планетата Земя.
В книгата Римляни от Новия Завет се казва, че творението въздиша, чакайки да бъде освободено от тлението (Римл.8:21-22). Това вярвам, че ще се случи понеже един ден ще има ново небе и нова земя (Откровение 21:21).
Ролята на страданието според Еволюционната теория
“Всичко това ми звучи като детска приказка,” вероятно би възкликнал един атеист или вярващ в еволюционната теория. Съзнателно казвам, вярващ понеже е необходимо сериозно количество вяра, за да повярваш в нея.
Нека да видим коя теория звучи по-правдоподобна.
Според теорията за естествения подбор на Дарвин, оцеляват само най-силните и пригодими животински видове. Слабите, болните, сакатите и неприспособимите логично отпадат и загиват, за да направят път на по-силните и усъвършенстваните. И от тук, как бихме обяснили страданието?
Когато наш близък почине от болест вероятно той просто не се е приспособил и логично е трябвало да загине? А като преживеем спонтанен аборт? “Слабите е логично да отпаднат.” По логиката на същата теория на Дарвин Хитлер е избивал инвалидите, психично болните, ромите и евреите, за да създаде “усъвършенстваната” арийска раса.
Предполагам, че вече виждате абсурдността на еволюционната теория, когато се опитаме да дадем чрез нея някакво обяснение за страданието и съществуването на злото.
“И все пак ако има Бог защо Той не изличи злото веднъж завинаги днес и сега?”
Виждали ли сте комбайн, който жъне и премахва плевелите, а оставя само житото? Вероятно ако Бог направи това, той ще трябва да отсъди днес и сега и злото в нас самите, и ние ще трябва да отговаряме за него. Готов ли си за това? А твоите близки?
Дълготърпението на Бог е следствие на желанието му всички да дойдат до покаяние и да се примирят с Него, изповядвайки и приемайки прошка за греха си, заради жертвата на Христос (Римл.2:4).
И все пак защо добрите хора страдат?
Напълно наясно съм, че много от въпросите у нас остават. Съгласен съм, че има случаи, когато Бог позволява праведни хора да страдат и виждаме промисъла му в това, като при Йосиф в Стария Завет например. Но в същото време не мога да се съглася, че във всяко страдание има някакъв Божи промисъл.
Как би могъл да обясниш на едно младо семейство какъв е Божия промисъл след петия спонтанен аборт, докато една 16 годишна тинейджърка забременява след първия път? Или на един баща, на когото терористи убиват и изнасилват жена му и дъщерите му пред очите му?
Истината е, че живеем в счупен свят и нямаме всички отговори. Дали дадено страдание е причинено от човешко греховно действие или бездействие, природен катаклизъм или е просто резултат на демоничното в един предаден на сатана свят, ние не знаем и можем само да предполагаме.
Но едно е ясно, Бог иска и може да се справи в крайна сметка с злото. Бог е добър и желае дотолкова, че изпрати Сина си да пострада за нас. Неговото слово- Библията ни уверява, че един ден действието на злото и смъртта ще приключат веднъж завинаги.
Съвършен ли е този план? Не, и то не заради Бог, а поради бунта и падението на нас – хората. Но вярвам, че от гледната точка на Бог той е най-добрия възможен.
Вероятно всеки от нас си е задавал този въпрос. Детските и тинейджърските ми години преминаха по времето на комунизма, но дори и да израстнах в атеистично семейство, още като дете съм си задавал този въпрос. Всеки път когато се появяваше подсъзнателно избягвах да отговоря на него. Години по-късно разбрах защо.
Дори без да разбирам като дете избягвах да си отговоря, защото по-някакъв неразбираем за мен начин си представях Бог като един морален съдия, и като такъв, ако той съществуваше, то аз не бях стоях в добра форма пред него! В този случай, най-удобното нещо за мен бе въобще да не мисля за Него. В това мое състояние дори не бих се определил като атеист ( категорично невярващ в съществуването на Бог), а по-скоро като агностик (някой, който не отхвърля съществуването му, но не е сигурен в това дали съществува).
И все пак ако Бог съществува, личност ли е или някаква сила?
Повечето хора ако ги питаш има ли Бог ще ти кажат: “ А бе има някаква сила”. Други, които повече са се интересували го свързват с теорията за т.нар. “голям взрив”, в резултат на който според тях се е появила Вселената и оттук земята.
Ако има “някаква сила” изниква логичният въпрос възможно ли е просто “някаква сила” да създаде такава сложно устроена и добре подредена Вселена, чието отражение откриваме и в строежа на най-малкия организъм на земята?! Ако тази сила не е “интелигентна”, то как може да създаде невероятно сложно устроената ДНК молекула в човешкия организъм например?! Или пък красивата структура на една снежинка?!
Цялата планета и всички живи организми по нея лично за мен говорят едно – те са сътворени, а не са продукт на случайно стечение на обстоятелствата.
Ще има хора, които ще заявят, както моите учебници по биология в гимназията- всичко това е продукт на еволюцията. Къде тогава се наблюдава процеса на еволюция днес и къде са липсващите звена от нея.
Аз лично бих повярвал повече на втория закон на термодинамиката, който гласи, че “всяка система, оставена сама на себе си, винаги се стреми от подреденост към загуба на тази подреденост, към хаос, към деструкция, към разпадане“. Сиреч оставиш ли нещо на самосебе си тенденцията му е към разруха, а не еволюция, структуриране и прогрес.
За да има такава красота, баланс и подреденост в природата трябва това да бъде резултат от “интилигентна” сила и промисъл. И от тук възможно ли е всичко това да е творение на личност?!
И ако Бог е личност, а не просто сила, то бих ли могъл да имам взаимотношение с Него – личност с личност?!
“И все пак какви са доказателствата за съществуването на Бог. Ти ми представяш доводи, но никъде няма научни доказателства.”
Истината е, че за да има научни доказателства трябва да може да се проведе научен експеримент, дали за сътворението на земята или за съществуването на Бог. Такъв няма и невярвам, че някога ще бъде направен. За мен творението никога няма да бъде по-интилигентно от своя Творец.
Така, че за мен НЯМА научни доказателства за съществуването на Бог, но също така НЯМА неоспорими научни доказателства и за това, че не съществува.
Дали смяташ, че има или че няма Бог, е въпрос на ВЯРА, а не на доказателства. И в този смисъл един атеист и един вярващ в съществуването на Бог, и на двамата убежденията им се основават на ВЯРА, а не на неоспорими научни факти.
И така, можем да заключим, че да бъдеш атеист и да бъдеш вярващ в Бог, и за двете се изисква ВЯРА.
Но дори ако основа вярата си на своето логическо мислене, отново везните накланят към Бог, понеже не мога да приема човекът и цялата вселена като продукт на една случайност.
Защо да не е случайност?
Ако аз съм случайност и ти си случайност и Вселената също. Тогава има ли смисъл нашето съществуване? Всичкият смисъл на живота, ценностите и морала са както казва героя на Алеко Константинов, “ бошлаф работа”. Всичко, което ни остава да бъдем е “движещата се материя” както ни казва марксистката идеология.
Защо да трябва да приема съществуването на Бог чрез вяра?
Нека да дам примерен отговор. Ами ако сам Бог така е решил да ни се разкрие?
Вярата в Бог за мен ли е? 